ПОД СУРДИНКА

  

... И стало безпощадно ясно 
жизнь прошумела и ушла. 
А. Блок

  
   
Като безумна закана 
на бог злопаметен, злорад, 
крила отпуща вечер ранна 
над моя скръбен винорад. 

Пристъпят мълком сенки строги 
и с тях пристъпя странно сам 
часът на черните итоги - 
на разкаяние и срам... 

Де мойта свежа, росна зелен, 
де грозда, в късен зной налян - 
Ах, моят труд бе труд безценен 
и блян безплоден - моят блян! 

И де сега сърце да скрия, 
де сетен плам да приютя 
- Далече тътне лиха сприя 
и дебне в мрака, дебне - Тя!. . . 

   

Изминал пътя през лъките 
на Любовта и Радостта, 
незнайна власт ме в мрак покити, 
аз бродя в гибелни места. 

Аз тръпна в огнена замая 
като прокудена лъча, 
къде съм - диря и не зная, 
къде съм - гасна и мълча. 

А през запречените стволи 
из безприютни глъбини 
залутан стон за милост моли 
и в неповолен грях вини. 

То сякаш горко запленена, 
далече в глъхналия лес, 
звъни душата на Verlain'a 
dis qu'as-tu fais de ta jeunesse! 

   

Назад, през сънища стъмени, 
аз впивам взор неутолен - 
неутолен и блед пред мене 
въстава моя минал ден. 

И нечий глас през сълзи пита 
защо меда е неизпит, 
защо е скръбна Афродита, 
а в прах покитен твоя щит 

Нима затуй над теб звучаха 
тръби на свят и светъл грях 
и ти бе ту невинност плаха, 
ту лих борец, ту строг монах, 

та днес пред самата провала, 
да разумееш с горка жал, 
че аз в Живота съм те звала, 
а ти си сам Смъртта избрал... 

   

Живях в заключени простори, 
в неумолима пустота 
и в мойта повест се повтори 
на някой Люне повестта. 

Скверниха нищи мойто знаме, 
враг - мойта девствена земя, 
а над мощта и гордостта ми 
измамна слава се надсмя. 

И ето, свел очи, в които 
безумна пропаст се вдълба, 
с последен жар в сърце разбито 
аз шъпна пламенна молба 

Царице, спрях до твойте кули - 
прати ми в презнощ вихрен стон, 
кат бледен лист да ме отбрули 
от моя обезлистен клон. 
  
  
 

Този цикъл е отпечатан в сп. Звено, кн. 4-5 от IV-V.1914 г. 
итоги (рус.) - изводи, равносметка 
лиха сприя - яростна буря